През пролетта на 2008 - а страшна вест разтърси дома ни. Разбрахме, че баща ми е болен от рак на белия дроб. Той обаче мъжки, докрай посрещаше всичко и без сълзи, без да докосва и грам алкохол, без да се самосъжалява си отиде с утеха, леко усмихнат.. Казал на майка ми „ – Съжалявам само, че не можах да довърша ремонтът на къщата..” И е истина, цял живот той не спираше да майстори..
Неговият дядо – майстор Кольо, изградил къщи, чешми, пещи, кладенци и какво ли още не, го помнят и до ден днешен в село Светлен. От там е и нашият род, родът на Паралиевите. Преди време бях на турне в село Светлен и слизайки от автобуса на театъра бях заобиколен от множество хора. Не спираха да повтарят: „ - На майстор Кольо - внукът ! ” и безспирно разказваха случки с моя прадядо. Бил истински майстор, строял, зидал, рисувал и.. играел сценки..
Така и баща ми. Рисувал от много малък. У дома има немалко негови графики, картини с маслени бои, дърворезба и дори гипсови пластики. Така той решил да става художник. Кандидатствал в Художествената академия и.. За радост на всички бил приет.
Малцина знаят, че бащата на Микей е капитан Ангел Ангелов – един от основателите на Дунавски Драгажен Флот. Преди време се возихме на едно корабче по реката с тогавашният министър на транспорта Николай Василев. Когато му предложиха да покара и аз изявих желание. Разговорих се с моряците и се оказа, че за дядо ми се носят легенди. Повечето мъже в рода ни са били моряци – и аз и татко и кой ли не. Трите години във Военноморския флот го бяха научили на много неща. Най вече му бяха дали любовта към морето..
Въпреки, че е бил приет в Художествената академия, един така да се каже вече утвърден бъдещ художник, приятел с Чапкъна, и с кой ли още не, татко решил да се пробва и във ВИТИЗ ( сегашният НАТФИЗ). Обичал да ходи на театър и благоговеел пред тогавашните актьори. Капитан Ангел Ангелов казал само едно: „ - Прави, струвай, но само актьор не ставай ! ”.. Да, но.. Сред близо 2000 кандидата Николай Ангелов Димитров бил приет да учи за актьор.
След дипломирането си, Микей се завърнал в родния си град и бил назначен в Драматичен Театър „ Сава Огнянов ”, гр. Русе. През годините той изиграва емблематични роли. Хората, които го познаваха помнят, как когато Микей стъпваше на сцената, салонът започваше да ръкопляска, караше всички да се заливат от смях.. И понякога да плачат. Никога няма да забравя онзи миг в „ Крал Лир ”, когато стоеше зад Дедо Попилиев и хванал с ръка сърцето му, изричаше онзи монолог „ - Туп – туп, туп – туп.. „ и в очите на зрителите блесваха сълзи..
Ако пък искате да го видите отново, гледайте „ Господин за един ден ”, „ Записки по българските възстания ”, „ Маргарит и Маргарита ”, „ Масово чудо ”, и т.н. и т.н. . . Канеха го да играе в още много филми, но от театъра не го пускаха. Викаха го на щат и в някои театри в София, но той винаги отказваше. Много пъти съм го питал защо, а той винаги ми повтаряше „ - Камъкът си тежи на мястото, Ивайло. За този театър мога да си дам живота ! ”... И го даде.
Ако сега го попитате „ - Какво се случи през далечната 1967 година ? ” той ще ви отговори „ - Срещнах в русенската опера най – хубавата балеринка и си я взех за жена ”. През 1968 черпи цял самолет пътуващ от София до Русе, защото има син и.. 9 месеца по – късно Микей потегля за морето със своето семейство. Малко хора знаят какво представляваше татко там, на къмпинга. След 3 години почивка в Аркутино родителите ми откриват къмпинг, на който има само 5 – 6 палатки и 10 – ина бунгала. Тихо, пусто.. Старецът на бариерата казал „ - Млади хора, тука не е за вас. Ще ви е скучно. Няма ресторанти, няма танци..”. „ - Ние точно такова място търсим ! Искаме почивка. ” – отговорили нашите. Днес това е култовият къмпинг „ Градина ”, посещатаван от Евелина Павлова ( FM+ ), Ути Бъчваров, Искрен Пецов и още много други познати лица. Брегът, който може би не знаете, но често виждате по телевизионните реклами. Мястото, където беше истинският рай за Микей. Сигурно не сте и предполагали, но той разпъваше сам огромната немска палатка за по – малко от час. Беше цар на ловенето на миди, скариди и с една швейцарска надуваема лодка до късно вадеше риба навътре в морето. Това лято на къмпинга му направихме един малък обелиск в пясъка . . В негова памет..
Тръгнеше ли на работа си почиваше.. ремонтирайки колата си. Сив „ Москвич 407 ”, комби, произведен в лимитирана серия само 1 000 броя поръчка за САЩ. Когато американците видяли червеното знаменце отпред с петолъчката отказали поръчката и колите били пласирани из страните от тогавашният социалистически блок. Микей бе закупил уникатът на Петровден и логично бе тази „ машина времени ” да се наименува Петърчо. Баща ми непрестанно сглобяваше и разглобяваше тази кола и се превърна в най – добрият автомонтьор сред актьорите. Когато Рижкия театър дойдоха у нас на гости ( толкова хора не сте виждали на куп, вярвайте ми ! ) татко им показа колата и те възкликнаха „ - Ну, Микей.. Ета тачанка ! ”.
Помните ли великолепния тандем Микей и Климбо ? Двамата, с Климент Михайлов въртяха халтурата на цяла Североизточна България, имаха по 100 - ици участия на месец. Програми, празници, чествания.. Какво ли не. Караха хората да се подмокрят от смях.
На 29 август 2008 имах представление и то не къде да е. Отидохме на турне в село Светлен. Там от където произхожда родът ми. За последно видях татко в болницата. Когато се прегърнахме и целунахме за последно той ми каза „ - Грижи се за децата.” Той обожаваше внучките си. Грижеше се за тях непрестанно. Четеше им приказки, когато бяха малки, след това учеха заедно уроците, играеха на „ Скрабъл ”..
Пристигнахме в Светлен и аз вече очаквах, но и не сках да исва този миг.. Но.. Той дойде. Предстоеше ми да изляза и да играя в комедията „ Как се обира една банка ” . Докато плачех всички ме питаха „ - Ще можеш ли да го изкараш представлението ? Ще можеш ли да играеш ? Да отменим ли спектакъла ? ”.. Микей щеше да ви каже само едно: „ - Дори и по корем да се влачиш на земята, трябва да излезеш на сцената и да изиграеш представлението, защото ти не си случаен човек. Ти си АКТЬОР и си длъжен да дадеш на публиката, това, за което е дошла в театъра. Това е Храм, тук не се влиза с дъвка в уста, с шапка на главата.. Влизаш тихо и.. Излизаш на сцената и играеш ! ”.
Така и направих. Казах тихичко: „ - Хайде, татко, сега ще излезем и ще играем двамата ! ”. И излязох на сцената. Публиката се заливаше от смях. Имаше възрастни женици чак през сълзи се смееха. И аз се мъчех да се усмихвам. Защото така ме е учил баща ми, когато ме подготвяше за НАТФИЗ, че няма значение какво се случва в личния ти живот. Когато излезеш на сцената ти си Актьор ! След представлението, след дълго ръкопляскане, секретарката на читалището се качи при нас и каза : „ – Днес, след тежко боледуване почина актьорът Николай Ангелов – Микей, внукът на майстор Кольо. В ролята на Тонино гледахте синът на актьора Николай Ангелов.” И целият салон се изправи на крака и всички замълчахме. Някои заплакаха..
На 24 май 2008 баща ми бе удостоен с награда „ Русе ” за „ Ярък принос в културния живот на града ни ”. През целия си живот той получи много награди. От Съюзът на артистите, от театрални фестивали, конкурси.. Но за него освен тези отличия имаше и други важни неща. Неща на които искренно се радваше. Това, че снаха му стана говорител в радио „ Темпо ”, че голямата му внучка Алиса влезе да учи в Английската гимназия, а Дороти балет в Училището по изкуствата, аз станах актьор и продължавам неговия път.. Радваше се, когато с дни на „ Градина ” ( а ние стояхме там по 2 – 3 месеца ) правеше хвърчило и накрая то наистина политаше. Майстореше ветропоказатели, сглобяваше масичка и пейка от дъски изхвърлени от морето..
Безкрайни години сградата на театъра бе в ремонт. Играеше се в Операта, в Пленарна зала, в зала „ Русе ”.. Когато театърът бе възстановен татко отиде в зградата, наведе се и целуна сцената. Мечтаеше отново да се върне там и да играе. И неговата мечта се сбъдна.
На 31 август 2008 татко се завърна в Доходното здание. Там, където отдаде най – хубавите си години, там, където не спираше да се раздава на русенската публика. Той обичаше “ Queen ”, Висоцки, Васко Кеца, но държеше да си отиде с музиката на Верди.. Тогава гръмна „ Хорът на Евреите ” от „ Набуко ”. Колеги и приятели го понесоха навън, а неговата публика, без която той не можеше да диша, го изпрати с най – бурните си аплодисменти.
Вярвам, че си добре там, някъде горе, татко. Където и да си. Почивай в мир ! Ние винаги ще те помним и ще те обичаме.
Има на небето един Небесен театър. Там са се събрали - Диди Димчев, Слави Шкаров, Климент Михайлов, Вовата Данченко, Светльо Ников, Трайко Начев и още и още.. Колоси и големи имена на Русенския театър. Сега те са там и репетират, играят, също като нас. Защото актьорът не може да не играе. Където и да се намира.
Та това исках само да кажа. Честит рожден ден, татко ! Днес ти трябваше да навършиш 70 години. Днес ще запалим свещичка за теб. Ще си спомним за теб, за смеха ти, за теб и театралната сцена.. Пожелавам ти да изиграеш най – блестящите си роли. Стискам ти палци и.. Дано някой ден се видим отново....................